Голяма играчка. В един любим филм казвтат, че трябва да се записва миналото, за да се схване и бъдещето. Ама това е при невероятно късметлийската тенденция, че има праволинейно постъпателно движение от един етап в друг. Че няма лупинги, въздигания и спадове.
Всичко започва наистина като игра. Воден от любопитството. Почти детско любопитство. Надничайки, със зяпнала уста. Но.... Понякога се усещаш че нещата стават сериозни. Спомени, замаскирани от съзнанието, нахлуват със страшна сила. Паметта услужливо е заличила малките гадни подробности. И всичко е като в детска книжка - приказно. Не след дълго припомнянето се е преляло във преживяване, преживяването - в стремеж. Стремеж по нещо което го няма. Доста фатално, а?
Взирам се в разни стари снимки. За първи път успявам да ги видя като страничен наблюдател (поне така си мисля). Боже, аз ли съм това? Така ли ме виждат хората? Това ли е обиталището на всички тия емоции и мисли, които и сега сякъш са също толкова реални - за разлика от образа на снимките. Но истината е че за мен миналото е твърде емоционално. Защо ли само това е останало от всичко, чиста емоция - най вече умиление. Сещам се за стихотворението на една поетеса: "Дошло е страшното - говоря с миналото си, като възрастен с дете"
Убиваме ли миналото като го възраждаме? Можем ли да сме достатъчно обективни относно себе си? Ако почне човек да гледа назад със снисхождение, да подценява това което е бил, дали не се самоунищожава?
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
ей, слънчогледче :))) мисля вече да ти казвам така, много ти отива :)
ОтговорИзтриванеа ти потъваш в дълбоки мисли, вместо да се радваш на слънцето - давай, сега ти е паднало... а какво ще кажеш да се порадваме заедно тия дни във вашата градина? :)