подарък

облизан малинов бонбон
лампата на аладин
рокля на пролетна фея
писалка за туш
капка роса в ранна пролет
жълта буболечка
геврече
писмо в бутилка
пътеводител
сладко от борови връхчета
пак лампата на аладин
нощно море

всичките подредени по пътя между ключа и ключалката

това ми подари Ани

мъдрост

Мъдрост ли? Какво по-точно? Да знаеш, да знаеш много, да знаеш полезното?

Май не точно. Да знаеш чувствата си. Да знаеш кое е важното.

И да можеш да чистиш от себе си.

Или просто да изядеш купа с ягоди толкова бавно че света да спре да се върти.

Ровичкане в миналото

Голяма играчка. В един любим филм казвтат, че трябва да се записва миналото, за да се схване и бъдещето. Ама това е при невероятно късметлийската тенденция, че има праволинейно постъпателно движение от един етап в друг. Че няма лупинги, въздигания и спадове.
Всичко започва наистина като игра. Воден от любопитството. Почти детско любопитство. Надничайки, със зяпнала уста. Но.... Понякога се усещаш че нещата стават сериозни. Спомени, замаскирани от съзнанието, нахлуват със страшна сила. Паметта услужливо е заличила малките гадни подробности. И всичко е като в детска книжка - приказно. Не след дълго припомнянето се е преляло във преживяване, преживяването - в стремеж. Стремеж по нещо което го няма. Доста фатално, а?
Взирам се в разни стари снимки. За първи път успявам да ги видя като страничен наблюдател (поне така си мисля). Боже, аз ли съм това? Така ли ме виждат хората? Това ли е обиталището на всички тия емоции и мисли, които и сега сякъш са също толкова реални - за разлика от образа на снимките. Но истината е че за мен миналото е твърде емоционално. Защо ли само това е останало от всичко, чиста емоция - най вече умиление. Сещам се за стихотворението на една поетеса: "Дошло е страшното - говоря с миналото си, като възрастен с дете"
Убиваме ли миналото като го възраждаме? Можем ли да сме достатъчно обективни относно себе си? Ако почне човек да гледа назад със снисхождение, да подценява това което е бил, дали не се самоунищожава?

Нерде градини, нерде литература

Станах тази сутрин,рано рано по незнам кои петли, но със сигурност някой хора по това време се връщат от дискотека. Поне аз правих така преди ........години. Трябваше да отида за малко до градината. И две неща направо ме цапардосаха по главта - по главата защото там сме свикнали да търсим съзнанието, не че му има нещо на черепа ми (или поне аз незнам). Едното е един цитат от Песоа, цитиран в любимият ми "Лисабонска история": „На дневна светлина дори звуците заблестяват”. Звуците от отминала през нощта буря бяха толкова осезаеми в блестящите капки. Изумих се как може толкова ясно смисълът да бъде видян. Как истината е толкова .......толкова е че няма нужда и от разум особено много. Същото нещо ми се случи и преди години когато прочетох "Хазарски речник" на Павич. Отначало толкова се борих с пустия му символизъм докато накрая разбрах че не трябва да търся под вола теле, а да приемам буквално нещата, въпреки че на пръв поглед изглеждат безсмислени. Нещо като онази луда работа с книжките с триизмерни изображения, които трябва да станеш разноглед, че да ги "видиш". Така и не успях де. И мисля, че очите ми са ми благодарни. Мале, колко се отплеснах. Така де, вълнението ми беше относно това, че видях смисъла без да го разбирам. А всичко беше толкова недоизказано. Полутихо, полумокро, полуузряло - черешите, полудвижещо се - охлювите. Та и аз, полудишаща, се запровирах, заоглеждах сякъш за първи път виждах градината си. Беше станало някакво чудо, но не като онези, в които аз участвам като я прекопавям почиствам и засаждам, нещо без мен. И аз, хем с ревност хем с любопитство, надничах, очаквайки да видя някой заек с бомбе да притичва. А когато стигнах до дуварчето на съседската градина, (там не живее никой и градината е почти полудяла - по приятна дума от "подивяла"за една уважаваща себе си градина), та като стигнах там направо се усетих как съм се навела и зяпам - буквално, с отворена уста, и надничам и опознавам, ама наистина .....като за първи път. И бум, второто нещо - усетих се с пълна сила като малката Мери от "Тайната градина". Това беше първата детска книга дето знаех още като я четях че не е толкова детска. Както после се оказа - почти всички книжки са такива ( да не отваряме темата за Астрид Лингрен) И така, и аз пред една тайна градина, която иначе знам в най-малките подробности, така ме омагьоса. Ама наистина забравих какво знам и само преживявах - за втори път, в този магичен час. Добре че не чета много, че кой знае какво още щеше да ми се случи. Май по-това време на денонощието се отварят разни ....."порти". Ха, сега се сетих за още нещо което четох преди години - цялата история около дон Хуан на Кастанеда. Сега са ми доста смешни, ама тогава ги приемах на сериозно, та и там говореха за силата на определени места. Дали оградата не е такова място. И дали вместо да ни ограничава както сме свикнали да възприемаме, всъщност не бележи нещо. Аааааааааааа, че сериозно стана. Да запомня - никакво излизане в градината преди 6ч., особено през пролетта, особено след буря..........

За любимите неща....

(вливам се в твоята тема Ани)
Замислих се за любимите неща вчера. Наложи ми се. Конкретния повод беше музиката. Много музика харесвам, тонове музика. Уж имам любими. За руснаците мога да напиша докторат. А Пеер Гинт на Григ го дишам с всяка фибра на тялото си. Обаче любимото..... Това е нещо друго. Онзи ден със събуждането си още се сетих за любимото си пърче. И край. Просто не го спрях цял бен, около него се завъртяха всичките ми мисли и дейностите дори бяха подчинени на това да го слушам. И отново и отново. И не просто да го слушам, да е там някъде около мен. Аз съм около него. Аз го преживявам. Връхлита ме тотално - не само слухово. И ме атакува, хващаме за гърлото, немога да дишам, сърцето ми се свива, ама буквално. Започва с едно изтръпване под долната ми челюст, преминава надолу по врата и стига до върховете на гърдите ми. Кажете ми сега, това любов ли е или какво. На борба прилича. То си е такова. Борба на един гений с някакви си 4-5 минути, на формата да удържи съдържанието. Но как така това се предава и в мен - тайна, истинско чудо.
Та за любимите неща.... Любовта не си я избираш, или търсиш, или намираш, тя те връхлита и или я издържаш и изживяваш най голямото блаженство или.... както казва Борхес: "Любовта е. Ще трябва да бягам".
Или просто компенсирам заспалия си темперамент, с твърде драматична музика. Хе ;)

Само това

Само това, няма какво повече да кажа, нека великите да говорят
http://www.youtube.com/watch?v=6lIxxBLp8fU&feature=related

2 бабички слязоха от таксито ( шпионирам ги от малкото странично прозорче). Връщат се от гробищата. Познах ги по клатушкащите силуети. Не ги държат краката вече. Земята ги дърпа (или килограмите) Странното е, че тези жени около които е минало детството ми, винаги са ми изглеждали такива каквито са днес - жестоки детски очи. Ето ги - още не могат да се разделят. Вече са на голяма разстояние и продължават да си говорят викайки така, че цялата махала ги чува. Но не се разделят. И защо да бързат. Към празни къщи, ехтящи от спомени, към оглушителна тишина? Към онова пространство, което не е нито тук, нито там. Ето кое ги смазва - самотата.
И аз взех да се плаша от самотата, но по един особен начин - страх че няма да я оползатворя правилно. Обожавам тези моменти. Искам да свърша толкова неща посветени на самотата. Искам да я изпитам до край, физически, до болка. Да й се отдам. Но се страхувам, че няма да мога сама да се издърпам за косата и да се върна към себе си.
Ще се учуди ли някой, че сега слушам стария Ник, Кейв де. Ама май да спра, а? А първоначалното ми желание беше да пиша за цирка, но това е толкова подтискаща за мен реалност, че по-добре да не започвам.

Злато, злато, злато.....

"Класическите песни "Злато, злато ,злато", както и по новите хитове "Злато, злато, злато"..... Ех този Тери Пратчет! Не мога да го изоставя и това е. Знам че не е здравословно ама.... И понеже си сложих нова златна покривка, която със златното перденце пред нея заформят страшно кътче, та се сетих за това невероятно многопластово описание на джуджетата от света на диска. А и златно слънце изгря върху синята ми кутийка със златни стафиди(изяждам една). Просто плачеше да я преместя тук. Та като говорим за литература..... Едно ново усещане - Джейн Остин. До сега все я заобикалях тази жена. Заради разни етикети които съм й закачила в съзнанието си - твърде женска или твърде класическа(изяждам още една стафида). Обаче какво ли не ни спохожда когато отричаме че го търсим. И на първо четене от около 3 глави съм приятно изненадана: тъкмо да се оттегча и усещам че ми е страшно забавно; тъкмо да се подиграя с формалния, кортуазен и далеч от същината разговор и се натъквам на невероятна ирония и много силни обобщаващи умозаключения. Направо се чувствам предизвикана. Ще видим какво ще се случи.
А относно предишните брожения относно съдбата и нашите действия: тъкмо реших да съм активна и да им напиша мейл и нета се скапа и всичко изчезна..... Хайде сега всички катерици гадателки да се хванат, да си разбъркат чаените листчета или шишарките или там каквото използват за да четат знаци и да кажат какво става в тази луда вселена. Защо аджеба, краставите магарета като вече са се надушили са се запънали на различни мостове и не се събират???(още една стафидка - жалко че ще трябва пак да си мия зъбите). Понякога на човек му идва да удари с юмрук по масата и да каже че ще промени живота си. И разбираш че точно този мъничак жест ти е необходим за да осъзнаеш че живота ти е точно такъв какъвто го искаш. Лека нощ и златен прашец

В заключение

Е, свърши вещерското сборище. Какви ги забъркахме само, а? Ама сещаш ли се че не бъркахме в казана (въпреки че онази бутилка с вино (дето си я забрави) може и така да се приеме) Избрахме си много специално място за тази процедура. Нито тук, нито там, ами ей там - в душите си поразбъркахме. Да се завихри и най-заспалата енергия в шеметен танц. Последиците предстоят. Ех, ти цветна фея. Колко бижута ни чакат да намерим място и за тях. Да ти кажа нещо почва да ми се ражда в главата от всичко това. Ще видим какво ще излезе. Хайде лек път, събирай хубави гледки през прозореца, че ще ти трябват като се върнеш в онзи зверилник. И ще те чакам пак да стъкмим един горещ шоколад, че колкото и да спазвам рецептата една много важна съставка я няма...........

Ден в парка........зеленина, пролет, ала-бала, клише до клише. Ама как да не се развълнуваш, как да избегнеш детското си удивление че всичко това съществува. Особено като те лъхнеи вятър, не може да не се почувстваш като главния герой от френски филм - от онези, дето знаеш че имат някакъв по дълбок смисъл, ама те мързи да го търсиш и просто се наслаждаваш, на момента, на себе си, на бабичките - наредили се напейките като на изложба. Харесва ми че всичко леко замирисва на безвремие. А истинската му подправка е точно усещането за безвъзвратно отминалото. Хм...ми то май само отминалото може да е безвременно. Фадо ли дочувам в главата си?
Почти всички яйца приготвени за боядисване се начупиха. Въпреки това все пак си ги боядисах ( надявам се боята наистина да е безвредна - ако не обадете се на 112 вместо мен).
Не влагам много страст в боядисването - поне не колкото трябва, обаче немога и да си помисля да го пропусна. Винаги ги докарвам в еднакъв мораво-сивкав цвят. И си се ядосвам. Но после усещам че това ми дава усещането за уют и традиция. Една традиция възникнала без никой да я желае.
Пълзящо жълто бебе, на зелена полянка с глухарчета и маргаритки :)

Черна дупка

Много е гадна тя. Направо е ......смазваща (в буквалния смисъл, ако последваме зова й). Не говоря за онези черни дупки, "празнеещи" из Космоса. А за онези в стомасите. Да мили дами, точно за това , за което си мислите става въпрос. Бих го нарекла глад ако се оправяше с ядене. Но то си е чисто и просто едно всепоглъщащо пространство, в което храната изчезва наистина безследно - или не толкова безследно ако се качим на кантар. Ама как да се бориш с този порив за запълване. А пък в главатат ти само едни угризения напираааат....ужас. Пък те те карат само да поддържаш установения курс към кухнята и обратно. Истинска теория за относителността: няма време т.е. закуска обед и вечеря, няма и пространство и в и извън главата ти всичко е кухненски шкаф. Една катастрофална теория на относителността.
Дано да е заради студа. Все пак прогнозата ми дава надежда, че и утре ще мога да се вмъкна в старите си дънки.

Автопортрет(-и)

Толкова пъти вече си отворих устата за да кажа и............ нищо. Незнам как просто. Незнам какво. То е свежо зелено само по краищата, защото е срещу светлината, срещу сумрака по-точно. Поклаща се дори само като го погледна. Има ред, но изглежда хаотично.Строго е - но има заврънтулки и обсебва моето внимание. Защо да се говори изобщо след като неможе. Ами защото напира, ще ме задуши, немога да дишам. Пък и този дъжд като по поръчка. Да ама...........червената ми детелинка като я заврях на сянка и направо се спука да расте и листата й вече не линеят. Много ми прилича на мен тази детелинка - застанала е между 2 прозореца, но никой не я огрява пряко. Уж е по-ниска от всички други растения обаче ги наблюдава от първия ред - изотвътре така да се каже. Пълна анонимност. Протяга стабълца към светлината, но огрее ли я пряко и край-умира - понякога е въпрос на 25см. Цял ден разперена, но настане ли сумрак и постепенно се събира в себе си. И на всичкото отгоре ражда - най-красивите цветове..................точно като мен :)

Уроци

Първо ги сънувах 2 пъти, после се сещахме за тях много, после се оказа, че са се побликували и в you tube и всичко това ме настрои очакващо. Но така и не се обадиха. Май енергиите ми са много хаотични и не могат да стигнат чак до там. Явно съдбата освен че дава знаци иска и ти да си мръднеш пръста - и то докато не си изпуснал момента.

Пристрастеност

Казвам се treasurebox и съм пристрастена към обеците!
Е - признавам проблема, но не виждам облекчение. Или и аз като д-р Хаус - не мисля че пристрастеността е проблем. Но е факт че сутрин дрехите не ми стигат и ако не си сложа обеци сякъш съм гола. Харесва ми и самия ритуал - да си отвря кутийките с обеци, да си избера подходящата на настроението ми и по нея да си избера дрехите - а не обратното. Като магия за късмет през деня. Странно е обаче, че точно обеци са ми легнали на сърцето. От всичко възможно само те не се виждат от този, който ги носи. Усещаш ги като си мръднеш главата. Някой модели хвърлят отблясъци. Но не виждаш цялата картинка - лицето, косата, устните и тях, вълшебните удивителни - обеците. По някое време дори ги забравяш. И само ако случайно минеш покрай някое огледало виждаш със страничното си зрение, че нещо поддържа лицето ти.
Малки дрънкулки, женски радости. От онези дето уж ги има ама ги няма. Скрити, но претенциозни. Казват: "Ние сме малки, но само изтънчения поглед е достоен за нас".
Другия проблем с всяка пристрастеност е количеството. Т.е. не, не е количеството а акта на придобиване - още и още. Никога няма да придобия Обецата. Правя се че я търся, но подозирам, че причината да си купувам все още и още е друга, но я крия старателно.............от себе си. (Много съм добра в този спорт - да излъжа себе си)
"Като обеца на ухото" - дано имам ако не най-хубавата обеца, то поне правилните обеци.
Най-малкото с тази мания съм много лесна за подаръци - всеки знае на какво ще се зарадвам ;)

Дойде времето всички съседи да изнесат саксиите с мушкатата си по дворовете. Горките цветя - излинели, обезцветени, сякъш само няколкоко капки живот ги делят от прозаичното изхвърляне в контейнера за боклук. А съседите..... горди - изчистили грозните останки живот от свежите стъбла, показват бледичките клонки, мислейки си - ето опазихме ги през зимата. Надничат през оградите да видят как са комшийските. А защо на мен ми приличат на скелети, забити в мъртва почва. И какъв е този писимизъм моля ви се - на прага на пролетта. Толкова неуместно! Но да не забравяме че априлското слънце е най-опасно, а птичите песни са просто - извинете - псувни между съперници. Изобщо струва си да се помисли защо вълшебната пролет идва заедно с пролетната умора. А имам ли сила да мисля изобщо като сетивата ми са ме погълнали цялата Облещила съм очите си за цъфналите дървета, дишъм дълбоко цветния аромат, и само стъпките ми са по тихи и припрени като минавам покрай поредната пейка в парка на която двамата влюбени младежи са си усукали като брашляни около изоставено плодно дръвче. Даааа, пролетната умора, май е умора на сетивата от цялата тази шеметна картина около тях. И умора на ума от невъзможността да проумее това чудо.