(вливам се в твоята тема Ани)
Замислих се за любимите неща вчера. Наложи ми се. Конкретния повод беше музиката. Много музика харесвам, тонове музика. Уж имам любими. За руснаците мога да напиша докторат. А Пеер Гинт на Григ го дишам с всяка фибра на тялото си. Обаче любимото..... Това е нещо друго. Онзи ден със събуждането си още се сетих за любимото си пърче. И край. Просто не го спрях цял бен, около него се завъртяха всичките ми мисли и дейностите дори бяха подчинени на това да го слушам. И отново и отново. И не просто да го слушам, да е там някъде около мен. Аз съм около него. Аз го преживявам. Връхлита ме тотално - не само слухово. И ме атакува, хващаме за гърлото, немога да дишам, сърцето ми се свива, ама буквално. Започва с едно изтръпване под долната ми челюст, преминава надолу по врата и стига до върховете на гърдите ми. Кажете ми сега, това любов ли е или какво. На борба прилича. То си е такова. Борба на един гений с някакви си 4-5 минути, на формата да удържи съдържанието. Но как така това се предава и в мен - тайна, истинско чудо.
Та за любимите неща.... Любовта не си я избираш, или търсиш, или намираш, тя те връхлита и или я издържаш и изживяваш най голямото блаженство или.... както казва Борхес: "Любовта е. Ще трябва да бягам".
Или просто компенсирам заспалия си темперамент, с твърде драматична музика. Хе ;)
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
хахааа, заспал темперамент ли... кого заблуждаваш ;) ти си очевидно тлеещо въгленче... с този блясък в очите :))
ОтговорИзтриванепродължавам да откривам общи неща между нас - днешното е усетът ни към драматичното... а цитатът от Борхес пък особено ме развесели :))))