Сещам се за реплика от един "несериозен филм", от ония, дето ти се забиват в главата и няма мърдане - нещо от сорта, че не всяка наша мисъл е гениална и задължително трябва да бъде записана. А защо отварям отново стария блог. Имам ли нещо ценно за казване. Защо да не спестя някой и друг бит информация на вселената. Може би поради споходилите ме наскоро прозрения, че е важна не информацията, а четенето/писането, не целта, а пътя, не да кажеш, а да се споделиш. Най-голям е хаоса точно преди създаването. Взрива преди вселената. И точно за това хаоса трябва да се уважава. Трябва да му се позволи да бъде. Без да го натоварваме с повече задачи, от колкото той вече си има - да роди вселена.

С охота бих си дала обещание, че ще пиша вече всеки ден тук. И с двойно по-голяма бих го нарушила. Но нищо..... ще се помилвам по главата и ще пия едно вино - пък дано нови прозрения ме споходят.

подарък

облизан малинов бонбон
лампата на аладин
рокля на пролетна фея
писалка за туш
капка роса в ранна пролет
жълта буболечка
геврече
писмо в бутилка
пътеводител
сладко от борови връхчета
пак лампата на аладин
нощно море

всичките подредени по пътя между ключа и ключалката

това ми подари Ани

мъдрост

Мъдрост ли? Какво по-точно? Да знаеш, да знаеш много, да знаеш полезното?

Май не точно. Да знаеш чувствата си. Да знаеш кое е важното.

И да можеш да чистиш от себе си.

Или просто да изядеш купа с ягоди толкова бавно че света да спре да се върти.

Ровичкане в миналото

Голяма играчка. В един любим филм казвтат, че трябва да се записва миналото, за да се схване и бъдещето. Ама това е при невероятно късметлийската тенденция, че има праволинейно постъпателно движение от един етап в друг. Че няма лупинги, въздигания и спадове.
Всичко започва наистина като игра. Воден от любопитството. Почти детско любопитство. Надничайки, със зяпнала уста. Но.... Понякога се усещаш че нещата стават сериозни. Спомени, замаскирани от съзнанието, нахлуват със страшна сила. Паметта услужливо е заличила малките гадни подробности. И всичко е като в детска книжка - приказно. Не след дълго припомнянето се е преляло във преживяване, преживяването - в стремеж. Стремеж по нещо което го няма. Доста фатално, а?
Взирам се в разни стари снимки. За първи път успявам да ги видя като страничен наблюдател (поне така си мисля). Боже, аз ли съм това? Така ли ме виждат хората? Това ли е обиталището на всички тия емоции и мисли, които и сега сякъш са също толкова реални - за разлика от образа на снимките. Но истината е че за мен миналото е твърде емоционално. Защо ли само това е останало от всичко, чиста емоция - най вече умиление. Сещам се за стихотворението на една поетеса: "Дошло е страшното - говоря с миналото си, като възрастен с дете"
Убиваме ли миналото като го възраждаме? Можем ли да сме достатъчно обективни относно себе си? Ако почне човек да гледа назад със снисхождение, да подценява това което е бил, дали не се самоунищожава?

Нерде градини, нерде литература

Станах тази сутрин,рано рано по незнам кои петли, но със сигурност някой хора по това време се връщат от дискотека. Поне аз правих така преди ........години. Трябваше да отида за малко до градината. И две неща направо ме цапардосаха по главта - по главата защото там сме свикнали да търсим съзнанието, не че му има нещо на черепа ми (или поне аз незнам). Едното е един цитат от Песоа, цитиран в любимият ми "Лисабонска история": „На дневна светлина дори звуците заблестяват”. Звуците от отминала през нощта буря бяха толкова осезаеми в блестящите капки. Изумих се как може толкова ясно смисълът да бъде видян. Как истината е толкова .......толкова е че няма нужда и от разум особено много. Същото нещо ми се случи и преди години когато прочетох "Хазарски речник" на Павич. Отначало толкова се борих с пустия му символизъм докато накрая разбрах че не трябва да търся под вола теле, а да приемам буквално нещата, въпреки че на пръв поглед изглеждат безсмислени. Нещо като онази луда работа с книжките с триизмерни изображения, които трябва да станеш разноглед, че да ги "видиш". Така и не успях де. И мисля, че очите ми са ми благодарни. Мале, колко се отплеснах. Така де, вълнението ми беше относно това, че видях смисъла без да го разбирам. А всичко беше толкова недоизказано. Полутихо, полумокро, полуузряло - черешите, полудвижещо се - охлювите. Та и аз, полудишаща, се запровирах, заоглеждах сякъш за първи път виждах градината си. Беше станало някакво чудо, но не като онези, в които аз участвам като я прекопавям почиствам и засаждам, нещо без мен. И аз, хем с ревност хем с любопитство, надничах, очаквайки да видя някой заек с бомбе да притичва. А когато стигнах до дуварчето на съседската градина, (там не живее никой и градината е почти полудяла - по приятна дума от "подивяла"за една уважаваща себе си градина), та като стигнах там направо се усетих как съм се навела и зяпам - буквално, с отворена уста, и надничам и опознавам, ама наистина .....като за първи път. И бум, второто нещо - усетих се с пълна сила като малката Мери от "Тайната градина". Това беше първата детска книга дето знаех още като я четях че не е толкова детска. Както после се оказа - почти всички книжки са такива ( да не отваряме темата за Астрид Лингрен) И така, и аз пред една тайна градина, която иначе знам в най-малките подробности, така ме омагьоса. Ама наистина забравих какво знам и само преживявах - за втори път, в този магичен час. Добре че не чета много, че кой знае какво още щеше да ми се случи. Май по-това време на денонощието се отварят разни ....."порти". Ха, сега се сетих за още нещо което четох преди години - цялата история около дон Хуан на Кастанеда. Сега са ми доста смешни, ама тогава ги приемах на сериозно, та и там говореха за силата на определени места. Дали оградата не е такова място. И дали вместо да ни ограничава както сме свикнали да възприемаме, всъщност не бележи нещо. Аааааааааааа, че сериозно стана. Да запомня - никакво излизане в градината преди 6ч., особено през пролетта, особено след буря..........

За любимите неща....

(вливам се в твоята тема Ани)
Замислих се за любимите неща вчера. Наложи ми се. Конкретния повод беше музиката. Много музика харесвам, тонове музика. Уж имам любими. За руснаците мога да напиша докторат. А Пеер Гинт на Григ го дишам с всяка фибра на тялото си. Обаче любимото..... Това е нещо друго. Онзи ден със събуждането си още се сетих за любимото си пърче. И край. Просто не го спрях цял бен, около него се завъртяха всичките ми мисли и дейностите дори бяха подчинени на това да го слушам. И отново и отново. И не просто да го слушам, да е там някъде около мен. Аз съм около него. Аз го преживявам. Връхлита ме тотално - не само слухово. И ме атакува, хващаме за гърлото, немога да дишам, сърцето ми се свива, ама буквално. Започва с едно изтръпване под долната ми челюст, преминава надолу по врата и стига до върховете на гърдите ми. Кажете ми сега, това любов ли е или какво. На борба прилича. То си е такова. Борба на един гений с някакви си 4-5 минути, на формата да удържи съдържанието. Но как така това се предава и в мен - тайна, истинско чудо.
Та за любимите неща.... Любовта не си я избираш, или търсиш, или намираш, тя те връхлита и или я издържаш и изживяваш най голямото блаженство или.... както казва Борхес: "Любовта е. Ще трябва да бягам".
Или просто компенсирам заспалия си темперамент, с твърде драматична музика. Хе ;)