2 бабички слязоха от таксито ( шпионирам ги от малкото странично прозорче). Връщат се от гробищата. Познах ги по клатушкащите силуети. Не ги държат краката вече. Земята ги дърпа (или килограмите) Странното е, че тези жени около които е минало детството ми, винаги са ми изглеждали такива каквито са днес - жестоки детски очи. Ето ги - още не могат да се разделят. Вече са на голяма разстояние и продължават да си говорят викайки така, че цялата махала ги чува. Но не се разделят. И защо да бързат. Към празни къщи, ехтящи от спомени, към оглушителна тишина? Към онова пространство, което не е нито тук, нито там. Ето кое ги смазва - самотата.
И аз взех да се плаша от самотата, но по един особен начин - страх че няма да я оползатворя правилно. Обожавам тези моменти. Искам да свърша толкова неща посветени на самотата. Искам да я изпитам до край, физически, до болка. Да й се отдам. Но се страхувам, че няма да мога сама да се издърпам за косата и да се върна към себе си.
Ще се учуди ли някой, че сега слушам стария Ник, Кейв де. Ама май да спра, а? А първоначалното ми желание беше да пиша за цирка, но това е толкова подтискаща за мен реалност, че по-добре да не започвам.