Нерде градини, нерде литература

Станах тази сутрин,рано рано по незнам кои петли, но със сигурност някой хора по това време се връщат от дискотека. Поне аз правих така преди ........години. Трябваше да отида за малко до градината. И две неща направо ме цапардосаха по главта - по главата защото там сме свикнали да търсим съзнанието, не че му има нещо на черепа ми (или поне аз незнам). Едното е един цитат от Песоа, цитиран в любимият ми "Лисабонска история": „На дневна светлина дори звуците заблестяват”. Звуците от отминала през нощта буря бяха толкова осезаеми в блестящите капки. Изумих се как може толкова ясно смисълът да бъде видян. Как истината е толкова .......толкова е че няма нужда и от разум особено много. Същото нещо ми се случи и преди години когато прочетох "Хазарски речник" на Павич. Отначало толкова се борих с пустия му символизъм докато накрая разбрах че не трябва да търся под вола теле, а да приемам буквално нещата, въпреки че на пръв поглед изглеждат безсмислени. Нещо като онази луда работа с книжките с триизмерни изображения, които трябва да станеш разноглед, че да ги "видиш". Така и не успях де. И мисля, че очите ми са ми благодарни. Мале, колко се отплеснах. Така де, вълнението ми беше относно това, че видях смисъла без да го разбирам. А всичко беше толкова недоизказано. Полутихо, полумокро, полуузряло - черешите, полудвижещо се - охлювите. Та и аз, полудишаща, се запровирах, заоглеждах сякъш за първи път виждах градината си. Беше станало някакво чудо, но не като онези, в които аз участвам като я прекопавям почиствам и засаждам, нещо без мен. И аз, хем с ревност хем с любопитство, надничах, очаквайки да видя някой заек с бомбе да притичва. А когато стигнах до дуварчето на съседската градина, (там не живее никой и градината е почти полудяла - по приятна дума от "подивяла"за една уважаваща себе си градина), та като стигнах там направо се усетих как съм се навела и зяпам - буквално, с отворена уста, и надничам и опознавам, ама наистина .....като за първи път. И бум, второто нещо - усетих се с пълна сила като малката Мери от "Тайната градина". Това беше първата детска книга дето знаех още като я четях че не е толкова детска. Както после се оказа - почти всички книжки са такива ( да не отваряме темата за Астрид Лингрен) И така, и аз пред една тайна градина, която иначе знам в най-малките подробности, така ме омагьоса. Ама наистина забравих какво знам и само преживявах - за втори път, в този магичен час. Добре че не чета много, че кой знае какво още щеше да ми се случи. Май по-това време на денонощието се отварят разни ....."порти". Ха, сега се сетих за още нещо което четох преди години - цялата история около дон Хуан на Кастанеда. Сега са ми доста смешни, ама тогава ги приемах на сериозно, та и там говореха за силата на определени места. Дали оградата не е такова място. И дали вместо да ни ограничава както сме свикнали да възприемаме, всъщност не бележи нещо. Аааааааааааа, че сериозно стана. Да запомня - никакво излизане в градината преди 6ч., особено през пролетта, особено след буря..........